Въоръжени конфликти на територията на постсъветското пространство

В продължение вече на почти 30 години, проблемът с неурегулираните въоръжени конфликти, или по руския изказ – въпросът за така наречените „непризнати държави” на територията на постсъветското пространство, остава актуален. С течение на времето тяхното количество дори нараства, като понастоящем основните може да се определят на седем: Приднестровски конфликт на територията на Молдова, Нагорнокарабахски конфликт на територията на Азербайджан, конфликтите в Абхазия и Южна Осетия на територията на Грузия, Кримски, Донецки и Лугански конфликт на територията на Украйна.

Постсъветските конфликти трябва да се разглеждат като проблем за националната, регионалната и глобална сигурност, защото тяхното възникване и съществуване създава опасни прецеденти по отношение на териториалната цялост на държавите, разрушават способностите на тези страни да контролират част от териториите си, заплаха са за суверенитета, отменят основополагащи принципи на международното право. Неконтролируемите от законните власти на съответните страни територии, могат да служат за убежище и тренировки на терористи и членове на организираната престъпност.

Общи характеристики

Всички цитирани конфликти се явяват следствие на разпада на Съветския съюз и стремежа на съюзните републики към суверенитет и пълна независимост.

Понастоящем шест от петнадесетте бивши Съюзни републики са въвлечени във въоръжени конфликти: Русия, Украйна, Молдова, Азербайджан, Грузия, Армения. Характерно е, че сепаратистките движения са на територията на европейската част на бившия СССР и на територията на бившите Съюзни републики, географски принадлежащи към Европа. Като се изключи Прибалтика, само Беларус, която има стремеж за политическа близост с Русия, се явява изключение.

Прякото участие на Русия се явява една от основните общи причини за възникване на въоръжени конфликти на законните територии на бившите Съюзни републики. Оказването на пряка (открита) или косвена (скрита) поддръжка от страна на Русия е основна причина за дългосрочното съществуване на сепаратистките режими на тези територии.

Руските средства за масова информация, приближените към руските власти анализатори и учени се опитват да класифицират действията на сепаратистите като борба на националните малцинства и на отделни групи от населението за своите права и свободи. Смята се, че погрешната вътрешнополитическа линия на управляващите режими в бившите съветски републики по отношение на националните малцинства и отделни територии е подтикнало законодателните и изпълнителните органи на автономиите и регионите към взимане на решение за самоопределение.

Появяването на феномена „постсъветски въоръжени конфликти” руските учени опитват да представят като резултат от обективната реалност. Според тях, новите ръководители на придобилите независимост републики пренебрегват установяването на коректен диалог с представителите на националните малцинства, привличането на лидерите им в пропорционално участие в централните органи за управление, игнорират техните законни искания за съхранение и разширение на статута на исторически образувалите се автономии и територии, нарушават законните права и свободи на отделни групи от населението.

Несъмнено тези обяснения са лишени от основание. Достатъчно е да се обърне внимание на факта, че Нагорнокарабахският конфликт например, започва още преди разпада на СССР - през 1988 г. Приднестровският конфликт на територията на Молдова също съществува от съветския период – 1989 г. Конфликтите в Абхазия и Южна Осетия, на територията на Грузия, са също от преди разпада на СССР. Така че горе описаните проблеми трябва да се отнесат към съветския период и върховното му ръководство.

На следващо място, известно е, че Кримският, Луганският и Донецкият конфликт се появяват след началото на процеса на подготовка на Споразумението за асоцииране между Украйна и ЕС. До началото на този процес, населението на тези области живее спокойно и без сериозни етнически проблеми. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че стремителните промени станаха след като народът на Украйна отстрани проруския президент Янукович, което води до извода, че интерес от конфликтите има Русия.

Интересно е тълкуването в руските ръководни среди, че конфликтите на териториите на бившите съветски републики са феномен на постсъветските непризнати държави, а когато въпросът е за въоръжените конфликти в рамките на РФ се използват определения като „самопровъзгласили се държави”, „сепаратистки движения”, „сепаратизъм”, „пиратска република”, „бандитски анклав”. Тези сентенции са в унисон с руския държавен интерес.

Трябва да се отбележи, че Западът не признава независимостта на Чеченската република нито в един период от съществуването й, а въоръженото противопоставяне винаги е разглеждал като проява на сепаратизъм и сепаратистко движение.

Интересен е фактът, че Русия присъедини Крим към територията си, а Абхазия и Южна Осетия призна за независими държави.

По отношение на самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народни републики (ДНР и ЛНР), с подписването на 18 февруари 2017 г. на „Указ за признаване на документите, издадени на гражданите на Украйна и лицата без гражданство, живеещи на територията на отделни райони от Донецка и Луганска област от Украйна”, президентът Путин развърза ръцете на руската преса и научните дейци да причислят ДНР и ЛНР към категорията на „непризнатите държави”.

Индивидуални особености на конфликтите          

Зад всички въоръжени конфликти на постсъветското пространство се крие руският интерес. Всички сепаратистки намерения се поддържат и поощряват от Русия. Въпреки, че корените им имат определено общ характер, те притежават и определени индивидуални особености от икономически, етнически, демографски, идеологически, исторически, езиков и географски характер.

Съгласно конституцията на Грузия, Абхазия и Южна Осетия са неотменима част от територията й. Южна Осетия през 1991 г. и Абхазия през 1992 г. фактически престанаха да признават централната власт в Грузия. От 2008 г. пет държави-членки на ООН – Русия, Никарагуа, Венецуела, Науру и Тувалу обявяват признаването на държавната самостоятелност на Абхазия и Южна Осетия. Вануату признава за самостоятелна държава само Абхазия. Всички останали държави-членки на ООН признават територията на Абхазия и Южна Осетия като част от Грузия. Абхазия се явява една от най-привлекателните туристически територии на бившия СССР, но както и Южна Осетия не получава в наследство почти никаква промишленост. Селското стопанство и винопроизводството са фактически на примитивно ниво, а туризмът е останал непривлекателен в постсъветския период. Туристическата инфраструктура в Абхазия е сведена до частни хотели, или по-точно казано – частни къщи, отдавани под наем на туристите. В Южна Осетия е трудно да се каже, че се развива промишленост. Неизгодното й географско положение не позволява развитие на връзките с регионите в Русия. Надеждите, отправени към селското стопанство също са останали напразни. След войната от 2008 г., плодовете, изнасяни до тогава и в Грузия, се експортират само за Русия. Природният газ и електроенергията се получават от РФ фактически безплатно, а жителите на Южна Осетия използват руски паспорти. Като цяло, в икономическото развитие на двете непризнати държави почти няма разлика. Тотална е зависимостта от Русия. Единствената валута в свободно обръщение е руската рубла. Друга чужда валута не се използва.

Така наречената „Приднестровска Молдовска Република” (ПМР) провъзгласява своята независимост на 2 септември 1990 г. Не е призната от нито една държава, с изключение на самопровъзгласилите се Абхазия и Южна Осетия. Според европейските стандарти, в икономически план, Приднестровието е изостанала република, въпреки че голяма част от промишления потенциал на бившата Молдовска ССР е останал на нейна територия. Поради непризнатия статут обаче, изходът на външните пазари е затворен, а законни чуждестранни инвестиции липсват. Младото поколение напуска Приднестровието, населението застарява, инфраструктурата не се модернизира. Сепаратистките власти на ПМР през 2006 г. проведоха референдум, на който 97% от гласувалите са били за присъединяването към Русия. Въпреки че Москва се отнася положително към волята на народа в републиката, не разглежда предложението на сепаратисткия режим и резултатите от референдума остават без реализация. За природния газ, доставян от РФ за ПМР, заплаща законната Молдовска Република.

Нагорно-карабахският конфликт се явява най-сложният и заплетен конфликт на постсъветското пространство. Извън територията на Нагорни Карабах, арменските въоръжени сили, с поддръжката на руски военни части, са окупирали седем района на Азербайджан. Въпреки приетите през 1993 г. 4 резолюции на СС на ООН за изтегляне на ВС на Армения от окупираните територии, тези изисквания не са изпълнени и до днес. Протокол за прекратяване на огъня е подписан на 5 май 1994 г. През август 1995 г. е създадено управление на личния представител на действащия Председател на ОССЕ по Нагорни Карабах. На срещата на високо равнище на ОССЕ в Лисабон през 1996 г., действащият председател прави заявление, призоваващо към запазване на териториалната цялост на Азербайджан и Армения и предоставяне на Нагорни Карабах на висша степен на самоуправление в състава на Азербайджан. То е било прието от всички страни-членки на ОССЕ, с изключение на Армения. В резултат на интензивни консултации, през 1997 г., действащият председател на ОССЕ назначава Франция, Русия и САЩ за съпредседатели на Минската конференция. Тази стъпка обаче също не дава резултат по сближаване на позициите на страните в конфликта. Най-острите въпроси в този конфликт остават бъдещият статут на непризнатата НКР, освобождаването на окупираните азербайджански райони около НКР и завръщането на бежанците и принудително изселените.

Влизането и излизането в НКР се осъществява само по суша, през границата с Армения. Икономиката на самопровъзгласилата се република е напълно унищожена по време на активната част на конфликта. Опитите на сепаратистката власт, на Армения и на арменската диаспора да я възстановят са безуспешни. Самата Армения, поради изолацията си, също се нуждае от помощ. Понастоящем по линията на съприкосновение на ВС на Армения и Азербайджан и по държавната граница между двете страни продължават интензивните престрелки, включително и от тежка артилерия.

Крим, като територия на Украйна, след проведения „референдум” и провъзгласяването на независимостта си, влиза в състава на РФ на 18 март 2014 г. Украйна не признава това присъединяване за законно, счита полуострова за своя територия, временно окупирана от руските въоръжени сили. Актът на присъединяване не е признат и от международната общност. На 27 март 2014 г. Генералната Асамблея на ООН приема резолюция за запазване на териториалната цялост на Украйна в нейните международно признати граници. На 19 декември 2016 г. Генералната Асамблея на ООН приема друга резолюция – „Ситуацията с правата на човека в Автономна Република Крим и град Севастопол”. В нея положението в Крим е характеризирано като „временна окупация” от РФ на част от територията на Украйна - Автономна Република Крим и град Севастопол. Резолюцията потвърждава непризнаването на анексията на тези територии. Фактически понастоящем Крим е непризната територия, без правов статут, влязла в състава на друга държава. На населението се издават руски паспорти, но е невъзможно получаването на чуждестранни визи. Въздушните връзки са прекъснати от всички авиокомпании, с изключение на руските. Това се отнася и за железопътния транспорт.

Така наречените „Донецка Народна Република” (ДНР) и „Луганска Народна Република” (ЛНР) се самопровъзгласяват на законни територии на Украйна през април 2014 г., като отговор на руските власти на Евромайдана. Съгласно конституцията на Украйна, върху цялата територия, за която претендират ДНР и ЛНР, се простира държавният суверенитет на Украйна. В резултат на бойните действия от 2014-2015 г., под фактически контрол на двете републики остават малка част от заявените от сепаратистите територии. Тези неконтролирани от украинското правителство територии, съгласно постановление на Върховната рада на Украйна  „до момента на извеждане на всички незаконни въоръжени формирования, руски окупационни войски и тяхната войскова техника”, се считат за временно окупирани територии. Властите на Украйна разглеждат ДНР и ЛНР като терористични организации, а гражданите, участващи в дейността на техните политически и военни структури – като сепаратисти и терористи и против тях се водят антитерористични и военни операции. Правителството на Украйна и много държави и международни организации считат, че ДНР получава военна поддръжка от Русия. Тези обвинения се отхвърлят от руското ръководство.

По мнението на международните експерти и историческия опит, животът в изолация от света, неглижирането на реално съществуващите проблеми, продължителното съхраняване на положението „нито война – нито мир” в зоните на регионалните конфликти, води до влошаване на положението на населението на самопровъзгласилите се държави до състояние на хуманитарна катастрофа, разрушаване на икономиката и инфраструктурата, привличане на тези територии на международни терористи, търговци на оръжие и наркотици, нелегални мигранти и членове на организираната престъпност.

Неурегулираните въоръжени конфликти на постсъветското пространство, или по руската версия – т. нар. „непризнати държави”, не бива да се дават като успешен пример за постигане на стремежа към самоопределяне. Те са показател за превръщането им в инструмент от политически игри в интерес на чужда държава. В продължение вече на не малък период от време, нито една от тези псевдорепублики не е успяла да изгради нормална икономика и съществуват единствено благодарение на мизерните помощи и подкрепа на своите външни поддръжници.

Перспективи за урегулиране на конфликтите

Стремежите на бившите Съветски републики към пълна независимост противоречат на интересите на Русия. Управляващите в Москва смятат, че тяхната прекалена интеграция в европейските и евроатлантическите структури създава пряка заплаха за националните интереси на РФ. Това е официална позиция на Москва и означава, че без нейно съгласие, урегулирането на тези конфликти по мирен път не е възможно. Като се отчита фактът, че противостоенето между Русия и Запада продължава, не може да се очаква в краткосрочен и средносрочен план руските власти да бъдат убедени в отсъствие на заплахи за националните интереси на РФ. Като член на СС на ООН, при разработването на нормативни актове по отношение на въоръжените конфликти на постсъветското пространство, Москва винаги може да се възползва от възможността да блокира всяко неизгодно за нея предложение. Поради тази причина може да се направи изводът, че за сега перспективи за урегулирането на тези конфликти по мирен път не съществуват.

На политическата карта на света съществуват около 120 непризнати държави, които са провъзгласени на териториите на почти 60 страни. Някои от тях съществуват де факто, но де юре са непризнати в пълна степен от световната общност, други, напротив, признати са, но нямат собствена територия. Има и такива, които са признати само от отделни страни или регионални организации, имащи свои представителства там.

Според мнението на експертите, стремежите на различни териториални образувания към отделяне, желанието на нация, живееща на определена територия, да придобие независимост или да се присъедини към друга държава, а също и възможността за международно признаване в качеството на независима държава, създават проблеми не само на правителствата и населението на страните с такива територии, но и на световната политика като цяло.

Яшар Джафарли е студент втора година в магистърката програма „Външна и вътрешна сигурност на ЕС и международна стабилизация” във Факултет по Политология, Институт за политически изследвания към Страсбургския университет във Франция.    

 

Публикувано на 15 Април 2017 в 13:37 часа от
Яшар Джафарли


Ключови думи:Постсъветско пространство, въоръжени конфликти, непризнати държави

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас