Историите на бат' Пеци:ловец

За мен преследването на дивеч е бягство от големия, шумен, замърсен град. Там в дълбоките дебри на планината оставам единствено със самотата, а тя мрази тупурдиите.

Полегнал съм под един самотен смърч в широколистната гора. Маскировъчният костюм е окичен с прясна папрат, бинтован с бръшлян. Когато си на лов е много важно да успееш да се слееш и да станеш част от природата. Винаги подбирам маскировката, като се съобразявам със заобикалящата ме среда. Така дивеча може да се спъне в теб и пак да не те забележи, а ти не го изпускаш от поглед. Освен това ловецът трябва да е голям куражлия и да разчита само на себе си. Това е причината да съм едновременно куче, следотърсач и ловец.

Какъв въздух, какъв аромат...?

Изправям се бързо и разтърквам очи. Навирвам нос. Нюхът никога не ме е подвеждал, както и сега. На два метра от мен надушвам пресни следи от глиган. Те са толкова пресни, че още димяха. Внимавах да не ги настъпя и да им размажа кокалите. Анализирах ги внимателно. Бяха от нерез.

Тръгвам след глигана. Беше дълго преследване. Понякога в далечината проблясваше за миг потният му гръб. Когато реших, че съм го уморил и очаквах да видя бял флаг, той просто изчезна.

- Мамка му и прасе. Къде ли се дяна?

Почесах се по темето и отново навирих нос. Вместо него надуших стадо овце със специфичната им миризма. Бяха се разгонили. Два овена си вършиха работата ритмично. Не бързаха, но не подминаваха и куците.

Умозаключението ми подсказа, че глигана се оказа по – умен от очакванията ми. Неговите и овчите следи се бяха смесели. Не изключих вероятността да се е маскирал като овца. Ако бях прав и един от кочовете му налети… Тогава…Леле, мале… Няма начин да не захвърли овчата кожа.

Реших да наблюдавам развръзката.

Направих гюме с подръчни материали. Тъкмо опънах шатрата и се появи настръхнало дръгливо псе, което побърза да джафне предупредително към мен. Гледаше ме много внимателно и търсеше да открие признаците на страха. Отвърнах му със същия поглед.

Кучето се огледа. Търсеше подкрепление. Приготви се да излае отново. Вместо познатото джаф, джаф, се чу тракане на челюстта. Беше захапало във въздуха, подхвърления от мен кренвирш от месо. Така пишеше на опаковката. То не беше особено въодушевено, защото с неприязън преглътна колбаса.

Независимо от отвращението, завъртя игриво опашка. Погледът му от враждебен се превърна в приятелски. Гледах го и си мислих: „Колко малко му трябва на едно куче?”

- Добра среща, младежо! Каква е тази кула дето си я издигнал. Да не воюваш срещу Михаля?

Поглеждам мъжа на два разкрача встрани от мен. Беше изникнал от нищото. Не, че ме стресна. Беше с дълга гега през рамо, закрил слънцето, с тялото си. Бях се разсеял малко с направата на това, онова. Плюх скришом в пазвата. Днес денят не работи за мен.

-Този пък кой е?

Човекът се усмихва широко с беззъбата си уста.

-Ам’чи оня дето клати дърветата. Ха, ха, ха.

Светкавичната мисъл ме боцна: “Този определено  е прост, защото не прави разлика между войник и ловец”, но гостоприемството  в мен не ми позволи да го пръждосам. Казвам му:

-Идваш тъкмо навреме. Сега ще сложа скарата. Седни и пий една бира! Голяма жега е.

Подавам му изпотената бутилка от хладилната чанта, където се мъдрееха половин дузина.

Мъжът не искаше да ме обиди и веднага прие поканата. Подпря гегата на дървото и седна до мен. Пое отворената бутилка. Когато казах „Наздраве”, той вече се оригва доволно и забърсва брадясалото си лице с опакото на ръкава. Поглежда преполовилата се бутилка и отговаря:

- Добра е. На здраве и на теб. Какво те води тук, по нашия край?

- Ловец съм. Преследвах едно прасе и тук му загубих дирите, а тази кула е за наблюдение. Все от някъде глигана ще се покаже.

- Женен ли си? Имаш ли си челяд?

- Млад съм още. Не ставам за такава работа. Как ще разбереш ако в стадото се вмъкне чужда овца?

- За овцата не бери грижа. Аз може да не разбера, но този пес ще я надуши от километри. А теб кат’те гледам, вече сам си връзваш гащите. Хич не си малък.

- Така е, но не съм си поживял достатъчно.

- Ти, к’во да не чакаш плодовете да окапят? Щерката, от много учене, остана стара мома. Когато я искаха, тя ученичка го даваше. Преди месец прехвърли осемнадесет. Сега е много нещастна, че няма мъж. През ден реве. Ред сополи, ред сълзи.

- Защо трябва да бърза? На нейната възраст животът е толкова красив. Тепърва предстои да го изживее.

- Не и у наше село. Така и не намерих кандидат жених. Бил съм много беден, а тя възрастна. Такъв съм, ама защо мен гледат? Аз не искам да се женя. Много трудно се преживява с четири деца. Майка им ме паряса. Замина на гурбет и на гурбет стана. Разправят, че са я видели нашенци от село. Живот си живяла. Къшля си купила. С нови приятели се сдобила. Как те викат?

- Сред познати и приятели съм известен като бат’Пеци.

- Интересно име.

- Погледни! Някой те търси.

Овчарят засенчва с ръка очите си и посяга към гегата. Очаквах да си вземе довиждане с мен, но той само размаха дългата тояга над главата си. Силуетът, който определено беше женски, започна да се приближава към нас. Не бързаше. Стъпваше бавно. Разгледах я. Фигура на младо момиче с идеална пропорция в износена рокля, боса. Малко чорлавата глава, правеше лицето и още по – интересно.

- Това е дъщерята за която ти говорих. Много добра е в готвенето и е учена. Завършила е осми клас. Харесва ли ти?

Помислих си, че ми иска експертно мнение и поклатих одобрително глава.

- Вземи я тогава! Твоя е. Дай сто лева.

- Как така моя е? Това да не е стока за продаване?

- При нас е така, момче. Традиция от време оно. Да си стиснем ръцете.

- Ама, аз, такова, не нося толкова пари със себе си.

- Нищо. Тази шатра също е достатъчна. Останалата челяд ще се премести тук да живее. Няма да е под звездите.

- Не може така човече.

- К’во е това мъна, мъна от теб, бе. Не знам защо се дърпаш. Бъди мъж! Ще ти пере, ще готви, дори и краката ще ти мие. Имаш ли леген? А да знаеш, какви гюбеци фърга само? Да направим пазарлък поне за шест месеца, а? Пробен период. Ако през това време не си доволен или намериш някакъв кусур в нея, връщаш я. К’во ще ка’еш?

Погледнах отново момичето. Офертата беше добра. Наистина нямаше дефекти, поне видими. Излъчваше някакъв особен аромат. Навярно не беше се къпала тези дни. Питам я:

- Как се казваш?

- Фифи.

- Съгласна ли си да дойдеш с мен?

На лицето и цъфна усмивка и кима глава в съгласие. Тя дори не погледна към баща си, от което извадих заключение, че мисли самостоятелно.

- Добре я огледай! Виждаш ли? Няма нито един болен зъб. На майка и се е метнала.

Погледнах бащата. Балалайката му не спираше. Думите му минаваха покрай ушите ми. Мислих си, че все още се намират прости хора, живеещи с традициите от миналото.

Видях се в чудо, ама момичето си го биваше. Представих си „Моя прекрасна лейди” в нова светлина. Вариант а ла бат’Пеци. Освен това не бях капо. Нямаше да се прибера с празни ръце.

 

Публикувано на 15 Октомври 2016 в 12:03 часа от
Здравко Вулев


Ключови думи:култура, разказ, Историите на бат' Пеци

0 Коментара
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас