Избирателните системи:предимства и недостатъци

 

    Изборите са първият и най-важен елемент на всяка демокрация. Техните правила могат да се окажат определящ фактор за много неща в политическия живот на дадена страна - стабилността на управлението, баланса между изпълнителната и законодателната власт, броя влиятелни партии и др. В някои държави тези правила съществуват от поколения и са се запазили до голяма степен непроменени. В други изборното законодателство е обект на чести реформи. Трети пък (обикновено по-нови демокрации) са избрали безкритично да следват опита на по-развити страни. Има три основни вида избирателни системи - мажоритарни, пропорционални и смесени.

    При мажоритарните системи гласоподавателите в даден избирателен район излъчват само един свой представител. Има няколко начина, по които може да стане това.
    Пъврият е т.нар. „система на простото мнозинство” (first past the post system). Тук изборите се провеждат в един тур. Победител е този кандидат, който получи най-много гласове. Това е един от най-старите и най-прости методи за избор на публични представители. Използва се в установени демокрации (Великобритания, САЩ, Канада), но също в сравнително нови и нестабилни страни (Нигерия, Индия).
    Най-голямото предимство на тази система (а и на мажоритарните избори въобще) е, че създава тясна връзка между гражданите от дадена област и техния представител. Избраният депутат е натоварен с отговорността не само да следва линията на своята политическа сила, но и да действа като посредник между района си и централната власт. Заради това често се казва, че при мажоритарните системи се гласува за личности, а не за партии. Това е вярно, но само донякъде. Действително кандидатите застават пред потенциалния си електорат със своите собствени лица и идеи, не само с програмата на партията. За да спечели избори от този тип, един политик трябва да прояви редица индивидуални качества - организираност, инициативност, чувствителност към местните проблеми и тревоги, харизма. Трудно е обаче някой кандидат да бъде избран, ако няма зад себе си ресурсите на партийната организация. Партиите и коалициите приемат стратегия за конкретните избори, създават обща политическа платформа, отговарят за координацията на национално ниво и (с особена важност) осигуряват голяма част от финансирането на кампаниите.

    Друга характеристика на системата на простото мнозинство е, че обикновено води до доминация на две партии над останалите. Това е така, тъй като ограничен брой политически сили разполагат с нужния ресурс, за да спечелят мнозинство в даден район. Останалите формации понякога получават значителен процент от вота в национален мащаб, но успяват да си осигурят едва няколко мандата (например Британската партия на независимостта получава около 12% на последните парламентарни избори, но само едно място в Камарата на общините). Така най-големите партии обикновено се оказват надпредставени - получават по-голям дял от местата в законодателното тяло спрямо процента гласове, които са спечелили в национален мащаб. Тази особеност на изборите с просто мнозинство има както положителни, така и отрицателни страни.
    Положителна страна е, че по този начин се създават силни еднопартийни кабинети, които имат възможност да осъществяват политиката си много по-ефективно. Друг положителен момент е, че изборите по тази система ограничават достъпа на крайни политически елементи (крайни националисти, фашисти, комунисти, сепаратисти) до властта. Двете водещи партии пък стават изразители на волята на широки групи от обществото (т.нар. „всеобхватни партии“), като най-често едната от тях е с лявоцентристка, а другата с дясноцентристка насоченост. Такива примери са Лейбъристи и Консерватори във Великобритания, Демократи и Републиканци в САЩ, Обединеният прогресивен конгрес и Народната демократическа партия в Нигерия и пр.
    Отрицателена страна на гласуването с просто мнозинство е, че то не отразява достатъчно обективно подадените гласове. Например е възможно даден кандидат да бъде избран едва с една трета или по-малко от общия брой гласове в района, като по този начин се пренебрегва волята на голяма част от избирателите.
    Съществуват и други варианти на мажоритарните избори, които се стремят да преодолеят тази несправедливост на системата на простото мнозинство. Такъв вариант е например гласуването на два тура. Този вид мажоритарно гласуване се използва на парламентарните избори във Франция и на местни и кметски избори в много страни по света (включително и в България).
    Гласуването на два тура следва по-сложни правила от това с просто мнозинство. За да спечели на първи тур, даден кандидат трябва да получи не просто най-голям брой гласове, а определен дял от вота (най-често 50%+1). Обикновено съществуват и допълнителни пречки пред избирането на представител още на първи тур. Те могат да бъдат свързани с избирателната активност (например на първи тур да са гласували над половината от имащите право на глас). Правилата на френските парламентарни избори изискват броят гласове за първия кандидат да се равнява на поне една четвърт от всички регистрирани гласоподаватели в района.
Ако никой от участниците не успее да отговори на съответните изисквания, се стига до втори тур. Най-често на него участват двамата кандидати с най-много гласове от първия кръг. Френската система отново е изключение - тя дава възможност за участие на всички, които са получили поне една осма (12.5%) от гласовете на регистрираните гласоподаватели. На втори тур печели участникът, който получи най-много гласове.
Изборите в два тура са по-ориентирани към консенсус от тези с просто мнозинство. Те гарантират, че представителят на даден район ще има подкрепата на голям дял от имащите право на глас. Периодът между двата тура е време на размисъл за избирателите на отпадналите кандидати. Те решават дали и кого да подкрепят на основата на кампанията и идеите на участниците, които ще се състезават във втория кръг. Честа практика е елиминираните (кандидати и техните политически сили) публично да заявяват подкрепата си за някой от двамата останали кандидати, като по този начин дават насока на избирателите си.
Още един вариант на мажоритарните избори е алтернативното гласуване (на английски известно и като Instant-runoff voting). Този метод се използва за избиране на депутати в Камарата на представителите в Австралия, при президентските избори в Индия и Ирландия и др.
При алтернативното гласуване гласоподавателите могат да подредят всички участници в изборите според своите предпочитания. Например ако в даден район има 10 кандидати, избирателят може да ги подреди от 1 до 10, като с 1 означи този участник, когото подкрепя най-силно. Според някои изборни законодателства гласът е валиден само ако всички кандидати са подредени по този начин. Други позволяват на избирателите да посочат само този кандидат, когото поставят на първо място.
Преброяването на гласовете при тази система има няколко етапа. При първия се преброяват първите предпочитания, които е получил всеки участник в района. Ако някой е постигнал абсолютно мнозинство (50%+1), той се обявява за победител. В противен случай се елиминира кандидатът с най-малко първи предпочитания. Гласовете за него се преразпределят според вторите предпочитания на избирателите. Този процес се повтаря, докато един от кандидатите не достигне абсолютно мнозинство от гласовете.

Кандидати A B C D E F G H
Избиратели
X 1 3 1 1 1 3 3 2
Y 3 1 3 3 3 1 1 3
Z 2 2 2 2 2 2 2 1

    Тримата кандидати X, Y и Z се състезават за един мандат. За да спечели някой от тях, той трябва да получи абсолютно мнозинство от гласовете на избирателите (в случая поне 5 гласа от общо 8). След първия етап на преброяване X е с най-много първи предпочитания (4). Те обаче не са му достатъчни, за да бъде обявен за победител. Това налага да бъде елиминиран кандидатът с най-малко първи предпочитания (Z). Гласът за Z се разпределя според второто предпочитание на подалия го избирател. Така X получава допълнителен глас, с който печели мандата.
Системата на алтернативно гласуване е донякъде сходна с гласуването на два тура. И при двата вида мажоритарни избори се предвижда преразпределение на гласовете на избирателите, с което да бъде осигурена по-голяма легитимност на избрания кандидат. Поради това те са по-подходящ вариант за страни, в които има по-голямо социално разслоение.

Вторият вид избирателни системи са пропорционалните. При тях се избират по няколко представители от един район. Използват се при парламентарните избори в голяма част от европейските страни, както и на изборите за Европейски парламент.
Основната идея на тези избори е да отрази волята на възможно повече избиратели. При пропорционалното гласуване процентът от местата, които печели дадена партия или коалиция до голяма степен съответства на процента гласове, които е получила. Поради това някои политически изследователи считат, че този метод на гласуване е по-справедлив от мажоритарния. Пропорционалните избори обаче също имат своите недостатъци.
Пропорционалният вот често довежда до ситуация, в която нито една партия или коалиция не успява да спечели абсолютно мнозинство в законодателното тяло. Това налага сформирането на коалиции. Коалиционното управление само по себе си не е нещо лошо - то може да спомогне за вземането на по-обективни управленски решения, които в по-голяма степен да отразяват нуждите на обществото. Проблемът идва тогава, когато коалицията се състои от твърде голям брой равностойни формации с различни интереси. Това може да доведе до правителства, които, в стремежа си да се съобразят с всички партньори от управляващото мнозинство, провеждат твърде колеблива и непоследователна политика.
За да се избегне този дефект, повечето пропорционални системи въвеждат избирателен праг. В разпределението на мандатите участват само тези партии, които са получили поне определен дял от вота на национално ниво. Така се избягва прекалената фрагментация на парламентите. В различните страни този праг варира според особеностите на партийната система и обществената структура. Например в Турция, където съществува страх от проникването на радикални партии (ислямисти, сепаратисти и пр.) във властта, той е 10%. В Холандия пък е нужно партията или коалицията да спечели само 1/150 от общия брой подадени гласове (150 е броят на местата в долната камара на холандския парламент). По-високият праг означава намаляване на пропорционалността на изборите, но пък гарантира по-силна изпълнителна власт.
Разпределянето на мандатите на национално ниво е само първият етап от процедурата по определяне на резултата от изборите. Следва разпределяне на спечелените мандати по избирателни райони, като за целта се използва регионална изборна квота, която е сходна с избирателния праг. Районите излъчват различен брой представители, който зависи от общия брой на населението в тях. Последният етап е персонифицирането на мандатите - да се определят конкретните личности, които ще заемат спечелените от партиите места. За тази цел партиите и коалициите изготвят свои листи за отделните райони. Местата получават първите кандидати от съответната листа (например ако партия А получи 3 места в избирателен район Х, тези места ще бъдат заети от първите трима кандидати на А от партийната листа за този район).
Тук идва вторият голям недостатък на пропорционалните системи. Те са много повече избор на партии, отколкото на личности. Механизмът на партийните листи намалява личната отговорност на кандидатите към техните избиратели. Нещо повече - той може да издигне в законодателния орган на една страна хора, които по принцип не се ползват с високо доверие от страна на гражданите и не биха били избрани без помощта на своите партии.
Възможно решение на този проблем е въвеждането на гласуване с преференции. При него се дава възможност на избирателите не само да гласуват за партийна листа, но и да посочат човек от листата, когото подкрепят най-силно. Ако даден кандидат получи определен брой преференции, той може да се придвижи нагоре в партийната листа. Така гражданите могат да влияят и върху трите етапа от процеса на определяне на резултата (разпределение на национално ниво, разпределение на местно ниво, персонификация).
Специфичен вариант на пропорционалното гласуване е системата на единичен преносим глас (single transferable vote). Тя се използва на парламентарните избори в Република Ирландия, на изборите за Събрание на Северна Ирландия, както и при различни местни и регионални избори.
Тази избирателна система има няколко характеристики, които я правят особена. На първо място, тя използва принципа на алтернативното гласуване, но го прилага в многомандатни изборни райони. На второ място, партийните листи изцяло отсъстват. Обикновено в един изборен район се явяват няколко кандидати от една партия, но те не са подредени по никакъв начин. Избирателите имат правото да дадат първото си предпочитание на представител на една формация, а второто на представител на друга. На трето място, националният избирателен праг е премахнат. За определяне на резултатите се използва само регионална квота.
Квотата изисква от участниците в изборите да достигнат определен дял от броя на получените гласове. Например при тримандатен район кандидатът трябва да получи повече от една четвърт (1/4+1) от вота. Отново има няколко етапа на преброяване, като в началото се отчита броят първи предпочитания на всеки участник. Разликата с алтернативното гласуване е, че могат да се преразпределят не само гласовете на последните участници, но и гласовете на вече избраните. Има случаи, при които даден кандидат надминава изборната квота. Тогава неговите „излишни“ гласове се преразпределят според вторите предпочитания на гражданите. След това се елиминират състезателите с най-малък процент от вота и с техните гласове се постъпва по същия начин. Този процес се повтаря до намирането на всички победители.
Единичният преносим глас дава голяма възможност на избирателите да повлияят върху определянето на своите представители. Те могат да гласуват по партийна линия (да дадат първите си няколко предпочитания за кандидати само на една политическа формация), както и да изберат участниците, които най-много им харесват като личностни качества. Кандидатите също имат широко поле на действие. Съпартийците могат да изберат да проведат обща кампания, но могат и да решат да се състезават самостоятелно, като по този начин изтъкнат своите индивидуални предимства и недостатъци.
Първият проблем пред този вид избори е преразпределянето на “излишните гласове“ на избраните кандидати. То се осъществява по различни правила, но при всички случаи в него има елемент на произволност, който донякъде компрометира справедливостта на изборите за останалите кандидати. Този недостатък може да се избегне чрез промяна на законодателството, която да отмени преразпределянето на гласове от вече избрани представители и да го остави само за вота на най-зле представилите се участници.
Втори проблем е липсата на избирателен праг в национален мащаб. Системата на единичен преносим глас гарантира голяма степен на пропорционалност, но потенциално може да доведе до твърде голям брой партии в парламента, което да затрудни процеса на вземане на решения.  
Третият проблем е свързан с попълването на състава на законодателния орган, ако избран кандидат по някаква причина не може или не иска да изпълни мандата си. Възможни са няколко решения на този проблем - извънредни избори в съответния район (които обаче ще бъдат мажоритарни), номиниране на заместник от кандидата, номиниране на заместник от партията и др.

Смесените избирателни системи представляват комбинация на мажоритарното и пропорционалното гласуване. При тях избирателите имат два гласа - първия подават за мажоритарен кандидат, а втория за партийна листа. За целта територията на страната се разделя едновременно на едномандатни и многомандатни изборни райони (територията на един многомандатен район съвпада с тази на няколко едномандатни). Идеята на този вид избори е да смекчат недостатъците на двете чисти системи, като едновременно осигурят справедлив резлутат и дадат възможност на гражданите да гласуват за личности.
Този метод също има своите различни вариации. Една от тях е избори, при които от решаващо значение е вторият глас на избирателите (този, който се подава по пропорционалната система). Разпределението на мандатите между партиите се прави на основата на избирателни прагове и квоти на национално и/или регионално ниво. Гласът за мажоритарните кандидати има ролята по-скоро на заместител на преференциите.
На парламентарните избори в Германия партия Х получава 15 мандата според дела си от пропорционалния вот, а 10 от нейните кандидати успяват да спечелят мажоритарните избори в своя район. Партията ще има 15 (а не 25) места в парламента. Десет от тях ще бъдат заети от успешните й мажоритарни кандидати, а останалите ще се попълнят от партийната листа.
Има и смесени системи, при които двата гласа на гражданите са напълно независими един от друг. Такъв е примерът с парламентарните избори в България от 2009 година. Тогава 31 места се разпределят по мажоритарната система, докато за останалите 209 важат старите пропорционални правила.

Няма категорично добра или лоша избирателна система. Еднакви изборни правила могат да бъдат подходящи за едни страни, но вредни за други. Затова е необходимо съставителите на изборните закони да се съобразят не само с теоретичните постановки на политическата наука (или пък с интереса на партиите си), но и с обективнаа реалност в своите общества.

 

Публикувано на 6 Юли 2015 в 22:15 часа от
Калоян Иванов


Ключови думи:Избори, избирателни системи, пропорционална, мажоритарна, смесена, гласуване

2 Коментара
От DobaLoba публикуван на 14 Jul 2015 10:08 pm
Много хубава статия. Добре систематизирана, сбита и изчерпателна.
От Теодор Савов публикуван на 18 Sep 2015 08:33 pm
Изключително добра работа!!!
Добавете вашия коментар:

Име:
E-маил: (незадължително)
Емотикони: smile wink wassat tongue laughing sad angry crying 

| Отписване

Свържете се с нас